неделя, 22 ноември 2015 г.

Без Мари в кухнята

Будила ли си се болезнено уплашена от влюбване? Разтърсваш се за покой в кухнята. Какво кафе? То е за празненството, което ще си устроим заедно с парченца портокал по теб. Никога не ми вярвай и аз няма да ти повярвам.

Тиган, попадаш на тиган, който напада по теб. Удряш си го в главата. Никаква полза. Той е правен за съвсем друг свят. Ровиш в хладилника. За милиард и нещо обиколки на Земята малцина се научиха на храна. Натъкваш се на чери домати и безброй бири в кеш. Чувстваш се като Алиса, но с пишка и брада. Смехотворно. Озверяваш. Запалваш газовия котлон, размятат се искри, объркани фойерверки, точно като мен без теб. Отделяш няколко точки зехтин, изписваш шумерската дума за грях и изсипваш всички домати и нито една прошка. Приличат на сърца, които трябва да разбия някак. Малки, червени сърца, готови на жертвата, която ние не сме направили. Страхът на човека се корени в това да причинява на безсилните онова, което не му стиска да случи със себе си. Поръсваш сол, за да ти щипе по раните, които очакваш от това момиче, наречено теб. Намираш и риган. Кой не е намирал риган. А кой го е открил? Любовта трябва да се подправя с вкус, нали, глупако. Мари, защо си красива?

Не е лошо да добавиш и вълшебна подправка за скара, която става за всичко друго, но не и за това. Не, лошо е, горим на огън като първите човеци. Докато сърчицата къкрят, напукват, омекват, унищожават се, отваряш бира. Кой не е отварял бира и защо си красива? Бирите се отварят, те са вратите на апартамента, в който не мога да те открия. Всичките са по 250 милилитра. Всичко е малко. Само тревогата ми е грандоманска. Екс. Целеустремен съм, не знам какво да те правя. Не ти вярвам.

Самото твое сърце те увещава да го пуснеш да си играе с другите в тигана. Не, ти си лош родител на обичта си. Не може. Втората бира. Палиш си и цигара. От котлона. Страхотен риск. След 15 минути си полудял, луд, глупав, опасен. От време, но не навреме, люлееш тигана с децата все едно е планетата, която заслужава своят крах, причинен от теб, Мари. Предлагам да умъртвим всичките си плодове, преди те да са ни. Сещаш ли се, това е от тези желания, които копнеят края на сутринта и началото на следващата. Утре ще ни викат да живеем на бис. Ще отидем ли? Ще минеш ли с мен под арката му? Не, не, разбира се. Ти си от тези момичета, с които се създава края на света, не се стига до него. 

Нямаме никаква полза да мечтаем за безкрая на любовта, защото ще го открием. Това дори не е любов, това е любов, която дори не. Към този ден без час стаята ми мирише на дим, бира и секса, който не сме правили.

Накрая, накрая откриваш чиния. Най-тъпата дума в изреченията ми след другите. Но светът е плосък като цици на пеленаче. Виждал съм го обграден от водопади в сънищата ни. Малките домати са корабчетата, които изпадат от ръбовете в бедата на моето обезсърчение, привлечено от теб. 

Накрая, но в началото на закуската, крадеш пармезана на италианската си съквартирантка, на която ще купиш чисто нов утре някога. Стържеш го като сълзи върху малките домати, притихнали в чувства. Продължаваш с бирите. Как няма да продължаваш с бирите! Тази рецепта я няма по тънките книги. Мари, Мари, Мари. Защо си красива. Защо и ти се казваш Мари. Защо нямаш нищо общо с всичко, което съм наричал така. Защо ме караш да ти пиша писма, които пращам на всички. Повече никога няма да спя с теб без да те целуна.

Няма коментари:

Публикуване на коментар