montreal

 "... за да станат луди, трябвали са им години - имали са ги в тази безметежна самота...", Марко Семов

Излитането е като атракцион в увеселителен парк. Няколкостотин души се издигат живи сред облаците. Едни пътуват с цел, други без нея, а трети – като мен. Махнах за чао с изтъпения си молив. Когато летиш между континентите цялото световно време за размисли е твое. На теб ти отива да пишеш с химикалка, изписваш всичко отведнъж. А доколкото разбрах, ако триеш, триеш всичко.

Как съм? Това е труден въпрос, защото светът около мен е доста боязлив. Когато идват да ме виждат, аз им подарявам цветя. А това ме затруднява с организацията. И защо ме пита как съм? Мисли, че ми има нещо? Да тичам, да пиша или да изчезна? Понякога разбирам Мари. Вероятно съм твърде симпатичен досадник. А самолетът е прекрасно място за сън, освен ако в глава ти не светят милион пълнолуния. Когато безсънието побеждава няколко поредни нощи и имаш полезния навик да триеш съобщението веднага след изпращане, умопобъркването е вероятен изход. Как да оправдая нелогичните решения ? Представям си, че след месец ще ме няма завинаги. После го повярвам. Накрая се паникьосвам. И вече всичко изглежда правилно. Бяха ми нужни доста пари, паспорт и извратен ум. Е, имам и трите. Гледайки в белотата на облаците, съзрях цветната усмивка на света далеч от дома.

Вдъхновението ми свършва там където усещам, че мразя. И толкова лесно се забравят неща, които са станали ненужни. Вече нямам нужда от някои телефонни номера и архаични адреси. Чао! Вие нямате приличие! Питаш ме защо трия? Толкова ли съм пълен със спомени? Майя, в края на любовта е толкова грозно, че няма разлика между загубили и победили. Знаеш ли, вибрациите от въздушните ями тресат самолета не по-малко от разклащането на света, което създава Мари. Впрочем предположението ти за нея е повече от добро. Така ми се иска да върна по местата двете букви. Ако намеря някога минута вътрешно спокойствие, може би ще успея. Докато хората се чукаха по баровете, аз чаках за нова среща. Но кажи ми, как да мисля трезво когато сърцето подскача от вълнение щом срещна погледа ѝ. А летищата са като гигантски конвейери, през които минавам с няколко топли дрехи, един лаптоп и куп неизписани мисли…

Решението го взех без да искам, но с голямо желание. Лутам се в борба с циклофренията. Когато съм свършил някоя глупост, по-добре да ѝ се насладя. Първият полет беше кратък, но този е безкраен като любовна драма. Дали тишината на безсънието роди идеята. Красотата на писането пред публика е, че не можеш да си позволиш да използваш една и съща история за различни хора. Искам да полежа в красивия ти свят, за да знам какво да търся когато се прибера. Нова въздушна дупка. Океанът отразява дребната сянка на самолета ни. Няколко заспали души отвориха очи и притеснено прехапаха устни. Добре, че изгубих чувството си за страх някъде сред развалените спомени. Отвращението ражда безразличие. След няколко студени питиета и две големи бири моралът сякаш скача без парашут. Майя, хората опорочиха страстта. Превърнаха я в лека креватна емоция.

Лудостта няма нужда от кауза. И колко много смисъл има в нещо привидно безсмислено. Страхът от непознатия град беше до последно отлагано предизвикателство. Преживявам разни истории, за да мога да кажа, че са се случили. Случва се, че живея на пук на всичко. Но писането е вид мазохистично изкуство. На седем хиляди километра от шарената си стая оглеждам матовите небеса на Монреалския метрополис. Хората не вярват в случайните срещи, а аз в случайните думи. Наричаш ме ”събирач на мисли”, но мисля, че съм колекционер на убити спомени. Любувам се на гения си, неспособен да впечатли една дама. Пишем и пием, кой ще ни вземе ?

Трябва да стигна някъде. Как може един скапан, сух и лишен от всякаква мелодичност език да е ключът към всички отговори. Избрах най-възрастния от всички шофьори. Показах три снимки. Исках да стигна точно там. Името на улицата ми беше непонятно. Див ужас в очите на мъжа в таксито. Помоли за време. Гледаше карта на града, умуваше нервно над снимките. Изчаках с приветливо любопитство. Скоро шифърът и посоката бяха разгадани. Шевролетът разкри непознатите улици на сякаш безкрайния град. Тук всичко е по-иначе. Скромните софийски булеварди биха се скрили притеснени и жалки пред стремежа на света да бъде по-вдъхновен. Бедността им не е извинение, особено когато се рушат от апатията на един народ. Но ще се прибера само след два дни. Ах, защо навсякъде далеч от дома съм с една идея по-близо до съвършенството. Мари маха усмихната от цветен прозорец някъде сред непоследователността на действията ми. Май винаги ще си остана средно симпатичен нещастник. Нужно ли е да дължа нещо, за да бъда мил ? Когато е така прекрасна, радостта е изцяло моя. Странността не е вродена. Ние латентно си я избираме. Дали не страдам от самозаблуда ? Ако е така, не значи, че съм луд. Редно е да съм объркан. Сред дните на инсомния разумът трудно различава фантазиите от реалните случки. Дали имам контрол над това? Но как да счупя нещо, което е вече счупено.

С Майя стана случайно. Истинският човек може да бъде опознат най-дълбоко чрез писането му. Майя, имаш непривично усещане за визия. Извайваш истински изречения. Изведнъж се намерих на улицата от снимките ти. Паркът до реката поглъща толкова жадно следобедното слънце. И да, всичко е зелено. Живееш в чаровна приказка. Отива ти. Настанявам се на първата свободна пейка. Изваждам лаптопа треперейки. Смелостта предвидливо се е скрила, но в търсене на истинска емоция, няма време за самосъжаление. Дива паника и глътки неспокоен въздух. Дни наред търсех из стаите миризмата на косите ѝ. Не мога да забравя маниерната лекота, с която Мари разглеждаше шареното небе. Защото няма място за разум когато безсънни романтици пишат с латентно безумие за красотата на няколко звезди. И има моменти, в които цялата объркана философия на този свят се събира в топлината на едно женско сърце.

Аз: Хей!

Майя: Хей, къде се загуби?

Аз: А ти къде се изгуби?

Майя: Какво правиш ?

Аз.: А ти какво би искала да правя ?

Майя: Ха-ха. Е, аз преди малко се прибрах.

Аз: А аз преди малко пристигнах.

Майя: Къде си пристигнал?

Аз: Паркът край реката ти наистина е приказен…

Майя: Жоро, къде си ?

Аз: Може би имаш нужда от разходка…

Бих дал всичко за един коктейл и малко музика. Вълнението трябва да е умерено. Бягството изглежда перверзно изкушителен вариант. Но времето се стече прекалено бързо по бедрата на минутите. С походка като алегро към мен се приближи най-майското недоумение на света. Последните крачки са притихнали. Едната ръка е спряла секундарника, а другата инстинктивно е прикрила устните. Сред зеленината на очите видях милион емоции. От желание за страшен шамар и бяс, до най-умилителната радост. Страст по детски. Майя, една сутрин докато те четох останах със странно усещане. Гъделичкащо, съпроводено с необятна паника. Възхищавам ти се, но ме е страх от теб. Ти харесваш да се будиш с коментар от мен, а аз събрах живота си в една раница и без идея стоя пред теб. Седмица по-късно ти се иска онзи французин да не се е раждал. 

Ако не бяха тихият уплашен глас и изчервените бузи на чистото ти лице, щях наистина да избягам. Да се разходим край реката. Да се насилваме вербално. Разговори. Градовете. Монреал. София. България. Светът. Писането. Споделянето. Мислите. Тефтерът. Хората. Тялото ти. Любовта. Мъжете. Жените. Чукането. Страстта. Твоята любима страст. За Ан. За другите. За бледото минало. За Мари. Която недостижимо ми липсва. За теб. За твоите спомени. За изречението, което създадохме заедно. ”Красотата в цинизма на една жена приключва там където тя убива чара си”. Впрочем ти все си близо до границата, но никога не би я преминала. А чарът е по-скъп от красотата. На нея можеш да издържиш, на него не. Изучавайки мостовете над кристалната река си казвам, че имаш и двете.

A Drink Combination by ~fenonimus

Дали действията ми са резултат от заблудите ? Бутилка Jim Beam и две пурети Montecristo. С известно неудобство влизам в стаята ти. Страх ме е да не видя някое забравено бельо. Смущавам се трудно, но се възбуждам лесно. Малката ти къщичка. Черно и бяло. Като фона, върху който пишеш. Постоянно оглеждам. Странно ми е. Когато отпиваш захапваш леко ръба на чашата. Нарочно ли е ? Гласът ти става предизвикателен. Силен. Еротичен. Потрепвам. Смятам, трябва първо да бъдеш опозната, а после видяна. Хората имат навика да си поставят цел. А мъжът е коварен. Прекрасното тяло пречупва мислите, прави съчувствието фалшиво, а думите мост към плътта. Обещанията са лъжи с перспектива.

Когато се снимаш гледаш странно. И тъжно. И щастливо. Но най-много очакващо. Какво чакаш, Майя ? Не се ли самоунищожаваме достатъчно. Чакаме писма от арктически сенки. Решенията, взети високо из облаците винаги са обречени на по-голям или по-малък провал. Не трябва да сме поредните съкилийници на мрака. Щастието на дните или щастието на годините ? По дяволите, много си хубава! Изпивам чашата си на екс. Сипвам си отново. Гледаш учудено. А зелените ти очи са деликатно почервенели. И ти усещаш сладостта на горчивия бърбън. Творим изтъчен духовен разврат. Смехът интелектуално ближе идеите. Разговорите ни ще останат само за нас. Няма да ги опиша. Имам няколко проклети молива, тефтер, но и малко достойнство. Ще узаптим  ли порока на нощта ? Минутите се топят в отражението на луната. Съзвездията се галят разкрачени. Никога не забравям, че съм емоционално лайно.

Питиетата ни дойдоха в повече. Не усети как заспа с пурета в ръката. Внимателно я взимам. Гася я в пепелника. Жените са най-красиви когато спят. Трудно се държа прав. Бърбънът леко ме надвесва над теб. Усещам аромата ти. Милион удара на сърцето само за миг. Но не затова съм тук. Стисвам ръба на одеялото и със замечтана усмивка те завивам. Вземам другата възглавница и някакво шарено одеяло от гардероба. Гася лампата. Настанявам се на пода. Когато съм пиян притеснението е непривлекателен филм. На хиляди километри от леглото си няма значение къде заспивам. Изморен съм, но ми е трудно да приема съня. Чукам се с мислите си. За теб. За Мари. За спомените. Губил съм, ще губя пак. Плакал съм, ще плача пак. Обичал съм, ще обичам пак. Ще опита ли някой да се задържи за повече от няколко страници в тефтера ми ?

Спиш на метър от мен. Чувам как дишаш в тъмнината. Иска ми се да те прегърна. Защото страстта без някого е само самота. От теб го научих. Но самотата ми не търси плът и мокрота. Знаеш защо се гушкат плюшени играчки. Нали ? Ако не беше ти, щях да обменям думи с мебелите. Познанството ни е като есенен дъжд, но с пролетна дъга. Майска дъга. Вече мога спокойно да кажа, че съм бил в приказка. Не мога да дам на света нещо повече от романтичния си цинизъм. Съжалявам. Затова се влюбвам в недостижимото, то не ме разплаква.

На Майя.