Mojito

”Гледаш небето, а то в теб гледа с решетъчно око” , Дзифт

Жените не обичат въпросите. Ще ги овлажня с дълбоки отговори. Разходката я измислих някъде между четвъртото и петото Мохито. Спонтанният порив трябва да има собствени правила. Моята история започва там където завърши нейната. А миризмата на парфюма й се носеше в самолета, във влака, в автобуса, сред сухите песъчинки на плажа… Най-хубавите черти изчезнаха точно когато осъзна, че ги притежава. И що се отнася до достойнството, вечер то гасне по-бързо от свещ за рожден ден. Чао! Отвратен от няколко мръсни, кресливи селянчета и упадъчни дами със съмнителен луфт изпих последното Мохито и потеглих. Барът с облекчение проследи сянката ми. Тя се сбогува с мен. Събрах няколко цветни мисли, но краката вече ме водеха към плажа. Когато вървиш нощем по непознати улици е много важно да стъпваш тихо. Винаги съм мразел да изпращам дами с токове. Единственият начин да смутиш дявола е да го накараш да повярва, че не вярваш в него. Убеждавам ви, че от определен момент нататък няма да има разлика между навика да се преструвам на ненормален и да бъда ненормален. Знаеш ли, понякога се налага авторът да умре, за да бъде отключено любопитството на читателя. 

Спря да ми прави впечатление в каква стая се будя. Познавам легло си по купчините стари и прочетени книги, подредени в собствен ред около него. Цветните колажи внезапно посивяха. Какво ли мислеше докато я напускам безмълвно ? Не съм крадец, но обрах няколко сърца. Спомените висят като срамни амулети около врата ми. Защо ли когато изляза се оглеждам за зли посрещачи ? Аз съм карикатура в карикатурата на живота, а прегръдките са като използвани презервативи. Въпросът е не дали мога или не мога, а дали искам или не. Тази нощ или морето ще ме прибере, за да чукам русалки на оня свят или ще ме върне като новопокръстен девиант с добри перспективи за настинка. Най-голямото противоречие в мислите ми съм самият аз. Най-удобният начин да се появя там където вече съм бил, е да се въртя в кръг. Нужно ли е да се създават повече въображаеми светове, отколкото има в действителност ? Тя съществуваше ли ?

В помирение с вътрешните си противоречия измислям меланхоличните истории, а те, като рогати ангели, ме носят към плажа. Интригата на тази история е не дали ще скоча в морето, а защо съм решил да го направя. Някои казват, че нямало съдба, а просто много проблеми, имащи различни решения. Мога скромно да споделя, че ако вероятно има съдба, то тя е грозна като произведение на модерното изкуство. Луната палеше нервно цигари и ги гасеше в перестите облаци. Метеоритният дъжд отключва копнежите, но пречупва мечтите. Всички тези години, всички тези спомени… Тя винаги ще бъде любимия ми герой от детските години, но за четвъртата ни среща ще нося зареден пистолет. Щом не съществува Бог, то кой стои на неговото място ? Знаеш ли, мисля си, борбата с мислите е сякаш безнадеждно начинание. Виж, естествените истории са твърде сълзливи. Стоиш като ярък фар в морето от несвързани думи. Кога ще пием по бира? И, ах, кога ще укротим съзнанията си ? В човешките отношения винаги е необходима някаква прямота. Затова  има мигове, в които неусетно се опиянявам от флирта с белия лист. Идеята, че всяко ново изречение може да е последно донякъде възбужда. 

Доскоро се самонаказвах, отскоро се самоизтъквам, накрая ще се самозалича. Плувайки навътре в приятната топла вода си спомнях…

la oscuridad del mar by ~tiler665

 ”Когато запалиш фитила на целувката няма достойно връщане назад… Нищо сигурно не може да се случи… Налага се да рискуваме. Страхът ли плаши или срамът ? Те са за безцелните! Каквото и да направим, резултатът ще е един и същ. Защо тогава да не погледнем извратено на влеченията си? От първичността на желанията се вижда много скръб, но и от опънатите до скъсване юзди рядко се среща усмивка...” – бях си записал.

Разсъждавах, гълтайки солена вода и замахвайки все по-мудно. Гордостта от въздържането ни пренася с поне век назад. Но все пак сгреших. И определено рамената ми се изморяват. Петото Мохито опитва да ме удави. От вечерта си спомням абсолютно всичко, но няма никаква гаранция, че това, което си спомням е истина. Дано и при нея е така. Добутвайки се към брега се питах : Какво ли ще се случи ако на сушата нямаше светлини ? Как щях доплувам обратно? Дали понякога в живота не се случва именно това, да се чудиш в коя посока да мечтаеш, защото липсва искра. 

”…надали това е най-подходящият момент, но дали някога пак ще има такъв? Не мога нищо да ти обещая…” - Браво, а в деня след като я целунах написах ”театър”. Задник. Следващият път когато чуя ”Благодаря, че те има!” без да се замислям, ще плувам докато спра да виждам светлините на брега…

*към http://no--inspiration.blogspot.com/