Днес се запознах с Мари. Искам всеки ден да се запознавам с Мари. Опознаването е като хубавите сънища, не искаш да идва краят. Мари е интересно създание. Лъчезарно изражение. Често се усмихва. Убеден и любопитен съм. Как ли изглежда усмивката ѝ в своето извиване и най-истинско съществуване. От раждането до притихването. От първата сънена сутрин пред прозореца, до последната чаровна и нежна преди заспиване. Когато не съм виждал някого и имам само няколко снимки на разположение, непременно си представям. Визуализирам представите си. Тихо мечтая. Силно се чудя. Може да съм полудял меланхолик, но и ти си непривична до крайност.

Трябва да спрем да се припознаваме. А щяхме ли, ако не искаме ? Повече си опасна или повече странна? Аз учих през по-голямата част на нощта. Основно поспах през сутрешните часове. Мисля чрез фикция, на моменти реално, заспивам усмихнато. Сънувам Мари. Не съм я виждал никога. Неестествено. Образът е построен от поезия, разговори, меланхолия и непознат парфюм. Говори ми, но не познавам гласа ѝ. Думите се записват на хартия. Чета ги всеотдайно и сякаш мога да усетя неоткрития звънлив глас. Мистериозният ѝ шепот. Претръпването слага край на усещането за случайност, но само ако не се внимава с дозата. Алармата прекъсна предаването. Мари не довърши най-важното си изречение. Не искам кафе, не искам душ, не искам закуска. Не разбирам естеството на привличането. Мисловното чукане танцува с представите за реално и нереално.

forty by ~redkitestring

Смятам, че Мари е твърде красива. Чисто лице. Вълнуващ поглед. Дълга, копринена коса. Кара ме да се замисля дали все още харесвам дами с рошави кичури. Ще спра да пиша за образа, изрисуван из мислите си, защото може да започна да идеализирам. Това е ненужно. Но все пак се чувствам малък и грозноват след тези бележки. Днес мога да кажа, че Мари е много, много странно момиче. Може би е време да разровя из странностите в уютния килер на мисълта ѝ.

Взех си изпита. Чудо голямо. И то огромно. Първата ми мисъл е да кажа на Мари. Втората ми мисъл е, че неуспехът щеше да ме изложи пред Мари. Тези дни казах на Лу, на А., на Ти., на И. ... Казвам го на всеки: Бягайте от всички ненормалници, които пишат денонощно! Нощта им е ден, денят им е сън. Неестествените мисли сами отиват при тях. Простете ми. Когато сам се питам ” Защо?”, отговорът е неясно шептене с перверзна усмивка. В света на писането няма място за логика. Математиката е несъществуваща наука тук. За нас това е единственото извинение. Но когато избереш тефтера и молива, недей да очакваш разбиране. Един ден идва моментът, в който пишещите свикват, а вие, хората около тях, сте част от духовните им извращения. Което ми напомня, че трябва да бъдат преодолени и виртуалните такива. Мари, съществуваш ли или си конспирация, която цели да ме изстреля в Космоса и после никога повече да не ми позволи да стъпя на Земята ? Впрочем само пишещите ще разберат за какво говоря. Дали да не заменя пишещи с писатели. Писател ли съм ? Ако поне един от вас се е замислил : ” Абе, тоя къде се бута?”, значи не съм.

Гениалността се появява на границата между чувствата за съществуващо и несъществуващо. Мари, извайваш мисли като кристални скулптури. Броени дни, а вече ме вдъхновяваш. Чета, пиша, говоря, слушам. Живея живота такъв какъвто не знаех, че съществува. Убивам минута след минута и чакам разговорът да започне. Открих решението докато закусвах с палачинки и сладко от ягоди. Щом мога да си говоря сам, защо да не мога да си говоря и с теб. Ти си най-странната мисъл в главата ми. Защо не я раздвижа... ? И вече си говорим. Сега ще се питам дали говоря с теб или с мисълта ти, която е в мозъка ми. Щастието от влечението е кривата, която ме праща в безтегловност. Меланхолия, апатия и Мари. Едновременно. Свръхдоза. Да, при мен. А какво е при теб?

thirty two by ~redkitestring

Мари е любезна, внимателна. Събрала е от онези ценности в общуването, които се получават сред топли и грижовни родители. Свързва думите си изтънчено, грамотно. Извайва ги. Когато си дълбоко в разговора, те разсмива с нещо остроумно. Досегашните ми представи за чаровност се сгромолясаха. Често е разсеяна. Представям си как гледа в една точка през прозореца на някой автобус към вкъщи. Живее в подреден хаос. Чуди се дали няма наченки на шизофрения. Постоянно чете. Обича старите песни. Пише на хартия. Съгласна е с мен, че компютрите развалиха романтиката в писането. Но ако ги нямаше, как ли щяхте да ме четете? Никой не би ме издал, дори в минимален тираж. Мари ме разбира относно красотата в уханието на листовете на един тефтер. Ароматът на хартия! Имам нужда да преборя спомените си от чайната на "Ботев". Тя също. О! И тя ли? Да, и тя. Ах, ние... Като красив стих. А някои от нейните са безцеремонно добри.

Не искам нищо в замяна. Бартерни сделки не правя. Пак пиша без да ме интересува, че сутринта наближава. Бих сменил стаята си с твоята. Когато заспиш сам в чужда стая, оценяваш бързо уюта на своята. Луната свети красиво през отворения прозорец. Навън е горещо. Чуват се само буболечките. Луната приспива с усмивка. Мари ми подсказа. Стаята ми никак не е изчерпана. И ти си странна в хубавия смисъл. Опасна си в още по-хубавия. Добра си. Деликатно се движиш. Имам хиляди флаери, права си – много неща и нищо конкретно. Измислих игра. Под един от всичките съм скрил нещо, как ще го откриеш? Публичността убива, казваш. Пиша без да ме е грижа за публиката. И когато погледнеш зад всеки флаер и не откриеш нищо, какво ли ще си помислиш... Дали не намери всъщност нещо? Пак четири стени, ъгли, сенки и няколко хиляди шарени усмивки. Често не е нужно откритието да се вижда. И когато не си сигурна дали искаш да спечелиш, бих те попитал дали наистина някой трябва да губи.

Мари : В ред ли съм? Не знам. Оплетох се. Не ми влияеш добре или просто е два часа и ми се спи...

Аз: О, имам влияние ?

Мари: О,имаш ли влияние?

Аз: Не знам какво имам...

Мари: Защо?

Аз: Добре де, знам.

Мари: Защо?

Аз: Нарочно ли пишеш защо ?

Мари: Да,защо ?

Аз: Естествено е да имам влияние, но е неестествено ти да имаш влияние.

Мари: Естествено е да имаш,но е неестествено аз да имам. Мога да кажа и обратното с пълна сила.

Аз: Водиш ми се по акъла да стоиш по нощите...

Мари: Хаха, аз по твоя или ти по моя ?

Аз: Много си опасна, ще се пазя от теб.

Мари: От опасните можеш ли да се пазиш?

Някой трябва да спре разговора. И някой ще остане с 10 секундна гузна съвест. Освен ако той не спира. Тече. Без чао. Без лека нощ. Без пожелания. Без здравей. Перманентно приказване. Не се вижда краят. Мари, ти си гениална! Така не можем да спрем думите един към друг. Идеята отлежа достатъчно. Стойностните неща наистина имат нужда от време. Разбирам какво искаш да кажеш, но за творбата обаче няма време. Улавям емоцията и я пускам за четене. Да пиша не е лесно. Товар е. Писателите нямат право да мълчат, да стискат, да преценяват, да премълчават. Нямат и избор. Ако изкуството изисква жертване, готов съм. Налага ми се да живея на границата, защото така усещам, че дишам. Стича се сълза. Нов ред.

Ако можех, щях да скрия всичко. Не се родих ненормален. Някой ме направи такъв. По стените си имам няколко хиляди спомена. В мислите имам директен път към тефтера и молива. Нищо не е нормално вече, но можем да попитаме, дали странното всъщност не е нормално. Пиша и знам, че с малко невнимание мога да потроша всичко. Не мога да се спра. Добре дошла върху червеното килимче по пътя към странностите. Ако плаша, прости ми. Ако бързам, прости ми. Ако греша, прости ми. Редовният човек щеше да предприеме определените действия, но не ми е по вкуса човешкият подход. Животът ми е като творчество. Несигурен, но истински. Самозаблуждението не помага. Светът е крайно относителен, но когато си говоря с теб, Мари, шизофренията става симпатична дума със смешно звучене и красива рамка...

И не ми е по силите да ви кажа как завършва една история, която дори не е започнала...

*към http://no--inspiration.blogspot.com/