Дългият прясно епилиран крак на Силнопушева прекрачи тънкия сив праг на детската градина. Миризмата от боровата горичка, примесена с поносимо гаден полъх от нечистотии се усещаше в тихия коридор на сградата. През отворените прозорци се виждаха стъблата на боровите дръвчета и грубите соцпанелки в далечината на автентичния краен градски квартал на Пловдив. Силнопушева, която не пушеше, но пиеше по две кафета преди работа, влезе в стаичката си и започна да се преоблича. Бялата престилка беше прилежно, полу-еротично сложена и вече очакваше да бъде нацапана от мръсните ръчички на децата, които всеки момент щяха да нахлуят с родителите си, родителите на родителите им, а може би и с техните родители. Силнопушева посрещаше малчуганите, а те не пропускаха да излеят върху любимата си леличка цялата събрана за половин ден и една нощ простотия.
- Лельо Катя, лельо Катя, ако, ако, топуз!
„Млъкни тъпо същество”, мислеше си Силнопушева.
- Митко, научил си нови думички? – изрече равно брадатата дама. Катя имаше тялото на богиня и лицето на току-що прострелян глиган. Дори в спаружената маруля имаше повече симетрия от нейната физиономия. Зад момченцето се влачеше бавно избръснатото от глава до пети, нахлузено в бяла пожълтяла риза бащинско тяло:
- Госпожа, как си? - Силнопушева не отговори. Милка влезе тихо, гледаше надолу, майка й я буташе нервно навътре към дебрите на детската градина и ругаеше. След тях в помещението се яви Здравко с огромна лилава раница със Спайдърмен на гърба. Той беше дребничко дете и хилавите му родители избиваха комплексите си с големи багажери.
Третото кафе, вече с водка, набиваше карфиците си в мозъка на леля Катя, чак цветното мъхче под носа й потрепна. Останалите недоразумения от групата влизаха едно след друго и занимаваха учителката си с всевъзможни безсмислици, на всяко от които тя отговаряше с протяжено пуфтене или въртеше очи към тавана.
„Долни хлебарки” – мислеше си Силнопушева и скришом си доливаше алкохол от бутилка за минерална вода „Банкя” в порцелановата чашка за кафе.
- Добре, деца, съберете се в редица, тръгваме към парка. Днес е ден за събиране на листа и съчки – каза тя. Митко изквича доволно, а Катя го погледна с бръснещ поглед на сериен убиец от евтин японски хорър филм – Мики, ако пак ми донесеш торбичка, пълна с кучешко ако, ще седиш прав в ъгъла, докато вашите благоволят да те вземат, ясно ли е?
Митко тропна раздразнен с крак и децата тръгнаха на излет. По-късно, когато групата се прибра, пловдивското майско слънце вече нагряваше до червено асфалта.
- Бързо в банята и после ще обядвате – извика Силнопушева и с досада седна зад бюрото си. В същото време в стаята наперено влезе директорът Ставромир Махагонов. Той беше възрастен, изсушен от времето старец, който обаче пращеше от енергия.
- Силнопушева – закачливо каза Махагонов – как сме?
- Бах тия дребни, нещастни, неабортирани алкохолни грешки. Че и на излет в Градската?! Ти как мислиш, че съм?
- Нека заспят, розичке, ще ти оправя настроението – отвърна Махагонов и й кимна съзаклятнически.
Силнопушева и Махагонов от няколко месеца насам споделяха обедната почивка върху и под неговото бюро. Махагонов слабо се интересуваше от лицевите дефекти на учителката, най-вече, защото трудно фокусираше без очила. Истината е, че той трепнеше за стегнатите й бедра, за меките й гърди и за сочните й женски части, а виаграта вършеше останалото. Силнопушева пък смесваше полезното и приятното, с най-голямо удоволствие изневеряваше на сприхавия, плешив лилипут, вписан в общината като нейн съпруг. Затова, когато малките легнаха по леглата си, тя с бодра крачка отиде в кабинета на директора.
Прахосмукачоподобната й муцуна бързо се намести между краката на стария Махагонов, а той долепи доволно висналия си, възмазничък задник на бюрото. Косматото му достойнство имаше зловоние сравнимо само с това на мухлясалото мазе долу. Децата спяха дълбоко, времето беше ограничено, а между топираната коса на Силнопушева и репродуктивния орган на директора назряваше неприятната мисъл, че нещата ще се проточат. Действието имаше бърз край. Само след половин час Силнопушева избърса лицето си със салфетка, пооправи прическата си и с игриви, ситни крачки се отправи надолу към стаята. В коридора отекваше самотното почукване на токчета. Припотената лелка влезе в стаята и ужас се отпечата върху пародийно грозното й лице.
На бюрцето елегантно като симфония на Бах се разпростираше скромно количество канцеларско лепило, което Здравко бе използвал, за да се подмие. Две деца в ъгъла повръщаха самотно до смачканата празна бутилка от „Банкя”, доскоро пълна с водка „Бяла мечка”. Милка беше вързана в ъгъла и на челото й лъщеше нескопосано издраскан с черна боя пентаграм. Неправилните форми на изпражненията в ъгъла биха впечатлили и най-коравото ветеранско сърце. Паркетът в средата на стаята беше разкъртен със замах на сляп гений. Внушителните назъбени челюсти на изпочупените прозорци зееха заплашително. Чочо пикаеше в паника върху разранената си от стъкло рана на дясната ръка. Страховит звук на дрелка се разливаше по панелите на детската градина. Рев и смях рикошираха между стените на стаичката. Запален мазен парцал блещукаше в ръцете на Тошко, прометеевият дар скромно опушваше лицето му. Прясно нарисуваните мустаци на бащата на българския соцреализъм – Тодор Христов Живков капеха нежно по рамката на портрета. Леката му черно бяла усмивка даваше благословия на царящия хаос. Въображението, независимо колко развито и нелогично насочено; личност, колкото и регресирала и унижавана да е, не можеше да извая този извратен карнавал на крехкия детски цинизъм и чистота.
Силнопушева гледаше втрещена и единственото, което искаше да прави бе да крещи. И тя изпищя. Пищеше толкова силно, че малкото останало от прозорците се тресеше от гланцовия й сопран. Байпасът на излегналия се сладко в креслото в кабинета си Махагонов прескочи няколко удара. Децата замръзнаха по местата си. Шоуто беше свършило. Единственото, което се чуваше, беше хлипането на Милка. Катя грабна горящият парцал, смачка го с крак и удари на Тошко такъв шамар, че мозъкът му и до ден днешен трепери от удара.
- Какво става тука?! – извика тя.
Митко насочи пластмасов меч към лицето й. На главата му имаше вързана червена кърпа.
- Аз съм капитан Джак Спароу – изръмжа той – и това е бунт!
Силнопушева грабна рязко играчката от ръцете му и с дръжката го цапардоса през зъбите. Малкият залитна, стиснал в шепи разбитата си устна и зарева силно.
* * *
- Госпожо Силнопушева – стана бащата на Тошко, едър и корав господин, мъж и половина – искам само да Ви питам, преди да Ви завъртя същия шамар, който сте ударила на сина ми; нека да знаем Вие къде бяхте по време на всичкото това?
Силнопушева хлъцна полузадавено и отпи от минералната вода, която стискаше гневно през цялото време. Прииска и се да лапне отново парчето на Махагонов, за да не й се налага да отговоря на въпроса. С тих писклив, полузадавен глас, тя отговори несигурно:
- Аз…аз бях навън да си купя ъъъъ едни цигари. Цигари... – отвърна Силнопушева.
Лъжата разпра въздуха. Всички знаеха, че тя не пуши. О, сладка изненада!
- Аз пък видях госпожата да се качва горе при директора! – изхили се гнусно малкият Митко. Конспиративни черти светнаха на личицето му. Силнопушева почервеня от срам, изтръпна и пропуснатият от епилатора черен, къдрав косъм, стърчащ от една бримка на чорапогащника й щръкна като обелиск. Истината лъсна гола.
- Скъпи родители, моля ви – смотолеви Махагонов, но нищо не излезе повече от съсухрените му устни. Бръснатият баща на Митко се усмихна ехидно и извика:
-Аре тая да си събира партакешите и да се изнася! Ше я зáвра у дранголника!
Директорът се заозърта като притисната в ъгъла побесняла котка, кимна безмълвно и едвам изпълзна:
-Ммм, дааа...
Одобрителни възгласи се разляха из стаята. Родителите бавно се изнизаха от кочината с децата си. Силнопушева проби с поглед Махагонов, но бързо омекна. Безпомощна сълза висна на бузата й. Глъдката минерална вода се скри в хранопровода. Пое дълбоко дъх, за да се успокои. Усети вкиснатия си провал. Махагонов се приближи, но вместо да я утеши, заби поредното дилдо в путката на съзнанието й.
-Нямаме избор, ще ни съдят иначе...
Есенция от чепата палка на надзирател задълба в устната кухина на Силнопушева. Тя прие всичко. Сведе глава. Напусна. За последен път мина по пътеката край боровата горичка. А бе дошла усмихната преди десетина години. Скъпо платена е безотговорността. С детска усмивка в тембъра светът ни казва Не.
0 коментара:
Публикуване на коментар