Театърът тази вечер е по-светъл от всякога. Времето е топло, приятно е. Навсякъде удобно са се настанили хора. Всички пейки са заети, насядали има и по мрамора обграждащ фонтана, а който е могъл е легнал някъде из тревата. Пие се бира, жадно се пие бира – малки бири, големи бири, от милилитри до литри. Усмивките са прекалено много. Наоколо разговорите са ведри, смешни, забавни, с цел и идея. Всеки живее мига си, въпреки всичко, въпреки някого. Но пък радостта край мен е все искрена. Да, човешка, но искрена. За тези хора в момента прекалено много неща нямат значение. Небето тъкмо губи последните си оттенъци на светлина и някъде там заблестяват звезди. Една по една всяка си застава на мястото. Лампите в градината пред театъра вече ярко светят, рисуват по сградата му, правят го величествен, магичен, вълшебен и някак загадъчен, по-красив от всякога. И може би заради това тази вечер около него е пълно с хора, всякакви хора, с всякакви усмивки. Фонтаните шумолят приятно и стрелят високо вода. Ако затвориш очи можеш да си помислиш, че си сред природата, край някой водопад по горното течение на някоя планинска река. А като отвориш очи можеш да видиш, че всъщност си в града, пред невероятното, магнетично театрално здание и пръските от вода край фонтаните пречупват нежно светлината – лъчите на градските, стари лампи. Красиво е...
- Ще ми дадеш ли една цигара, знам че съм поредният нахалник.. – пита ме някакво непознато момче с дълга, къдрава коса и сива риза.
- Ще ти дам ако ми отговориш на един тежък въпрос – казвам му ясно и го поглеждам с проницателен, дълбок и луд поглед. А той ми кимва да го питам. – Бил ли си някога на дъното ? – а отговорът е махане с ръка и обръщане на гръб. Да нагрубиш човек в днешно време е лесно, но да го разбереш – там е силата добротата. Просто тежък въпрос за една цигара...
И отварям очи. Пак съм си представял нещо, някакъв разговор. Никой нищо не ме е питал, на никой не му е притрябвала цигара, нито му е било нужно да говори с мен. А аз...аз съм на дъното. Седнал свит край театъра, но далеч от хората. Пия горчива бира, пуша тежки цигари и със смърдящи на тютюн ръце пиша за света, на който не мога да се насладя, защото всичко, в което вярвах изчезна. Защо? Една приятелка ми отговори преди време - ”За да усетиш дъното”. И няма нищо по-страшно от това в такава красива градска вечер, под светлината на нощните лампи и сред топлината на позлатения театър, да се чувстваш излишен и ненужен, сам и неразбран. Тогава цялата ценностна система се троши на безброй остри парченца. И вече не знаеш кое е добро и правилно, кое е лошо и грешно, кое всъщност е реално и кое не...
Не искам да ти казвам нищо излишно за дъното-може би само ще те поздравя,защото ако не си бил някъде там-долу или горе,без значение-все едно не си дишал ,поне според мен.
ОтговорИзтриванеМислиш ли понякога-сега е ерата,в която всеки може да е близък с всеки,общуването се издигна на по-високо ниво и все пак е по-лесно да излееш душата си пред непознат човек,защото анонимността е всъщност наркотика на новото поколение? Разбирам те прекалено добре-да си заобиколен от хора и да си сам едновеменно,чувството е вътрешно и единствения изход е или да пишеш(както виждам правиш),или да говориш с някой.
Най-трудно е да търсиш хората,когато единственото което искаш е само да избягаш от тях.
Какво да ти кажа-пиши,мисли и живей,това е моя начин да оцелея.Ако намериш по-добър,още по-добре за теб.:)
Мира, благодаря за искрения и чисточовечен коментар. Да, напълно съм съгласен с теб, че точно сега е времето, в което всеки непознат ти се струва близък, сякаш ти носи нещо, което ще те спаси. Дните стават много истински, искрени, лишени от чувството за срамуване пред непознатия... Но като гледаш хората... И понякога им личи, че те са прекалено далеч от тъгата и няма смисъл да ги занимаваш... =)
ОтговорИзтриванеБлагодаря отново!