her autumn

Животът й беше твърде скучен. Тя го знаеше. Тя го осъзнаваше във всяка една минута, в която разсъждаваше за общия смисъл на човешкото съществуване. Винаги стигаше до един извод. Мразеше го. Той беше инертен, бавен, обикновен, скучен. И колкото повече живееше с тези мисли, толкова повече затъваше в кошмара на човешката безпътица. Никога обаче не се сети, че точно в омразата си всъщност забравя наличието на пътищата. По правило човек винаги има избор. Той обаче, потапяйки се в измеренията на реалността, невинаги изплува с положителни последствия. Избирането на правилната посока в живота е особено трудно, а неотклонното й следване е верният смисъл на отделното човешко съществуване. Хората все твърдят, че имат мечти и те са водещата сила в живота им. Те ги теглят напред. Малко разбират, че самото теглене напред, че идейният път по посока на мечтата е искрата на всичките ни действия. Мразейки реалността и живеейки за бъдещето, ние гледаме с лъжливи очи, слушаме лъжливи думи, мечтаем лъжливи мечти. Мечтата е една, пътят на следването й е най-важният. И най-абсурдната мечта може да се окаже смислена стига да се опитаме поне за малко да я осъществим. А ние все мечтаем и спим...


Често докато вървеше с бавна крачка слушаше как обувката й изискано почуква по каменните плочки на улиците. Това не й отделяше вниманието от главния проблем, вечния проблем. Пропил се сякаш и в потропването на обувките. То й стана досадно и еднакво. Едно листо падна точно пред нея и тя изведнъж отново се сети за съня си. Ако можеше да си обясни защо точно това сънува, щеше може би и да си отговори на много въпроси, стари въпроси, но нерешени въпроси. „Вечер, късна вечер, малко светлини наоколо, училищен двор, тенис маса, целувка и рязко падане, тенис масата счупена, а той гледа странно, очите му светлозелени, дяволски, накрая силен писък...” Докато обмисляше съня си, тя изведнъж се сети, че мечтае да рисува. Но щеше да рисува така както си мечтае чак когато имаше достатъчно пари, за да се издържа. Сега не можеше да си го позволи. И така в тишината на мисълта си, тя раждаше най-големите си въпроси. Защо не започне всъщност още днес да рисува. Да си купи хубави платна, листове, много бели листове, моливи, фини сиви моливи. Май я мързеше. И това го разбираше, но не се бореше с него. Защото желаеше да разреши проблема генерално. Ако животът й беше интересен, нямаше да я мързи. Така и всички останали хора често се озовават несъзнателно в сивотата на меланхолията. А от нея няма лесно измъкване, особено през есента-сезонът на мрачните цветове.


И все пак в момента проблемът беше, безсмислието на дните, на дългите есенни дни. Гледайки празно, но някак безгрижно, тя неусетно се стряскаше от грубия сценарий на една приказка, родена от света, който си беше построила през годините. Този, който я целуна в съня й беше много познат, но забравен, незапомнен, незначителен, неудобен, ненужен вече. Действията по убиване на тази личност биха могли да се опишат като съдба, чийто щрихи са прекалено мътни, за да се каже, че картината би си струвала да се погледне и от публика. Затова тя изрови от съзнанието си черновите на тази потайна картина. Пазеше ги само за себе си така както и оригиналите изгори мисловно само за себе си. От любов и беше писнало. И тя беше станала скучна. По пътеките на парка тичаха кучета, гонеха се, играеха си. Имаше и хора. И те се разхождаха. И никой от тях не знаеше, че трябва да я спре, да я хване, да я дръпне настрана, да хване молива и да й помогне, да й каже, че картината на съдбата се рисува от двама. Тя впрочем добре разбираше, че доста боли осъзнаването на някои интимни, истински човешки факти, особено в компанията на самотата.


За мечтата имаше време. Сънят, нямаше да се разбере от никого. Не й мина идеята да споделя. Не беше нужно. Доверието в хората е временно. Колкото повече им вярваш, толкова по-голяма бомба в личния си свят залагаш. И копчето го натискаш не ти, а този, който знае тайната ти. За това и тя с времето се научи да говори по-малко, да не споделя. В края на парка имаше една интересна и скрита между храстите и дърветата спирка. Автобусна спирка, през която минава само един автобус. Тя гледа дълго време спирката без да мине автобус през нея. Седеше на една пейка и гледаше, мислеше си и сякаш чакаше да мине автобус най-сетне. Можеше и да се качи на него. Днес й беше все едно къде ще се разхожда и докъде ще стигне. Не можеше да не види безразличните погледи, обсебени и погубени от ежедневна досада. Те май й казваха, че там не й е мястото, че автобуса, който ще мине скоро не е за нея. Можеше да им сподели, че просто гледа света и си мисли за него и себе си, но какъв смисъл имаше в това ? Беше нелогично, смешно, безсмислено. Автобусът мина и тя си помисли, че е могло и никога да не се бе наложило да знае за съществуването на подобна спирка.


Реши да си купи бира. Обичаше бира. По правило алкохолът отпуска нервите и помага на мислите да прелитат по-лесно през гъстите гори на човешката мисъл. Седна пред един стар паметник. Никой не се грижеше за него, беше от онези неудобните-комунистическите. Днес поне уединението, които й даваше, сякаш най-сетне след толкова години му придаваше поне някакъв смисъл. Единственото полезно нещо, което тази паметник е направил за толкова десетилетия май е само това-уединение за една болна човешка душа. Кой ли друг би седнал в този част, с бира в ръка точно тук. Тя си помисли отново за рисуването и разбра, че да рисува само за себе си е и най-лесно. Беше свободна. Не мога да ви кажа дали тогава разбра, че пълната свобода също води до еднообразие. Свободата трябва винаги да има граници, за да може човекът да я оцени. В този момент тя май си мислеше, че рисуват ли двама, двама отговарят за картината. И двамата си помагат един на друг. Привидно рисуването е по-лесно, защото някой й помага, но реално е по-трудно, защото не рисуваме само за себе си. Рисуваме и за още някого...


Стъмни се. С бързи крачки се отправи към вкъщи. Лампите в парка светеха и това и вдъхваше сигурност, а и все още доста хора се разхождаха...Тогава тя видя едно познато лице. Изтръпна. Пребледня. Пулса й се ускори. Той! Същият, който снощи бе в съня й. След 3 години пак го видя. Той беше щастлив, прегърнал едно усмихнато се момиче. Точно под една от лампите, най-силно светещата, той я целуна, после я вдигна на ръце и каза нещо. Май, че я обича. Нямаше как да бъде забелязана. Тези двамата бяха в собствен свят. Той беше в друг свят. Тоя я подмина и като че ли за части от секундата я погледна. Дали я позна...не мога да ви кажа, въпреки, че съм убеден, че го е направил. Но този поглед й помогна да разгадае съня си. Ако преди 3 години се беше осмелила да го целуне на онази тенис маса, в тъмния и едва осветен училищен двор сега тя щеше да е в неговите прегръдки. Тогава тя не поиска, от инат, от самочувствие, от тинейджърска лигавщина. И пропадна...масата пропадна в съня й , но живота й пропадна пред очите й. Но тя продължи да ходи. И пак беше тъжна. Нямаше вече сили да търси прегръдка...


Опитът ми е показал, че правилната и красива рисунка се рисува от двама. И сами хората могат да творят красота,но тогава често картината е тъжна.Тъжна, но все пак правилна. Правилна от гледна точка на това какво заслужава един човек за постъпките си спрямо другите, за моралните си извращения. Но моята човешка гледна точка казва друго. Хората имат нужда от подкрепа и прошка. Той можеше да не я подмине с надменен поглед и демонстрация на щастието си. Можеше поне да й каже „Здравей!”. Но реши да я осъди на още няколко дни самота. Със сигурност ако двама души рисуваха картината на автобусната спирка, то вторият би хвърлил палитрата с цветна боя върху платното, защото такава картина е никому нужна. Дали любовта осмисля живота ни, за да ни доведе до завършек на мечтите е вероятно спорно. Но каквито и да са мечтите трябва да вървим към тях щастливи. А поводите за щастие са много. Мълчанието и еднообразието убиват. Аз своята мечта я знам. Пътят, който следвам пък е моята красива приказка. Да вървя по този път ми помага един човек, а още стотици ми махат отстрани и ме карат да се чувствам живеещ. Нали е важно да живеем живота си...Не да мечтаем като спим...

Нашият ден

Есенен ден, нашият ден,
целувка гореща, въздух студен.
И колкото повече връщам се там,
треперя от дързост, от радост, от свян.

Издигат се сгради-
нови, а стари изчезват.
И ние сякаш днес сме узнали,
че тези очи от любов ще блеснат.

След лятото-есен,
след месец-година.
И не би имало миг по-чудесен
от тази целувка на една ламарина.

Трепет от дързост, от радост, от свян
и колкото повече връщам се там
с гореща целувка, въздух студен...
Есенен ден, нашият ден!

С цялото свое сърце

Звездите се крият,
устните тръпнат...
Под странното градско небе
витаят съмнения
в нежна мистерия
че изгубил съм свойто сърце.

Крача и мисля,
живея и търся
в далечния краен квартал
онази искрица,
която ме пита
този ли Миг съм избрал...

В мислите заедно,
а реално отделно
в човешкия свят заблуден.
И няма ли начин,
няма ли път
ти да останеш със мен?

ИМА!

Колко се чудех,
толкова мислих
това ли е точният ден...
Нещо ми казваше,
тайно шептеше,
че аз съм за тебе роден!

И аз те целунах,
аз те прегърнах
и взрях се във твойто лице...
Ти си красива
аз те обичам
с цялото свое сърце... =]