vinyl

 "Не чистота на ангела е най-ценна, а фактът, че може да лети." Хенри Милър

Онази вечер сънувах много обезпокоителен памфлет. Докосни се. За мен беше огромна радост да прекарам есента в компанията на твоите мисли. Любовта може да трае три години, но страстта остава с нас колкото и да свършваме. Единственият сън, който се сбъдва е мокрият. А мнението ще го затвърдя зад гърба ти. Срещнеш ли вдъхновение с угризението, забрави за писането. Минаха часове. Секундарникът се клати. Изрезки от спомени. Като микровълни от детството. Не желаеш нищо повече. Да ти напомня ли, че сме тоалетни познати?

С момчетата не предвиждахме излизане в събота. Но таксито подканващо се пързаляше по снежните коловози. И, впрочем, имам срамна инспирация. Путката е неизчерпаем източник на вдъхновение. Аз и ти сме живеещи примери. А когато те помоля за бира, не отивай. Обичам смирени жени само в леглото. Как да обясня необяснимото? Може да съм алкохолен хроникьор, но определено съм и долен сексист. В Mixtape ще храча обилно върху всеки чандала държащ омазана чалгия. Но съвсем не предвиждах музикалното трио. Аз. Ти. И то. Всичко, което искам е да не ми пипаш мечтите и да не ми пробутваш твоите. 

Този, които пише не е този, който говори. На барманката ѝ осемених тъпанчетата.”Да, госпожице, Бенедиктин, да ви се намира Бенедиктин?”. Повторих приветливо и леко звънливо. Нямало. Тогава желая тъмна бира. Но определено оставих впечатление на социален пияч. Завърнах се с подскачащи крачки при момчетата. Кръстосахме гърла на бутилки. Тост. Тежък жребий. Всеки знае стиховете. Бийтът безчинства. Надвикваме звуковата апаратура. Ти. Ти. Ти. Не се обръщай толкова често. Миналото си отиде, а бъдещето още не е дошло. Имам живот за умиране, затова отивам пред сцената. После ще се срещнем. И не търси своето име в чуждите чувства. Трия имената. Преди пишех без тях. Къде се изгуби идеята, че можеш да се откриеш във всеки ред? Водя най-грозната битка само за да бъда себе си.

Чета книга, а на корицата ѝ - огромна космата катерица. Случайност. И рязко микрофоните бяха включени. Хората, с чийто звук израснах ще ме превърнат отново в дете. А ти какво правеше там? Дращиш в окървавените ми нрави. И какво трябва да знаеш? Истината, която искаш да чуеш или истината, която искам да ти кажа? Избери си, удоволствието е евтин оргазъм, но виж, сълзите са безплатни. Цялата музика е във прах. Пусни я в прах за пране. А тези говорят толкова скорострелно. Понякога си мисля, че единствената причина да дишам в баровете е, за да ви изкопча шибаните истории.

Мразя обещания. Обещанията са примитивна имитация на застраховка. Спокойствие, че няма да направиш нещо. Дори и да го искаш страстно. Това обезличи човека. Направи го жалък и малък. Някаква изродена форма на сигурност, смърдяща на застояла мъзга. И точно така. От театъра до цикъла. В града всичко истинско се случва между двете градини. Висота на реалността. Преди се учих от чуждите грешки, сега от своите. И щях да съм по-възбуден ако знаеше какво е сафизъм. Красотата води до потентна твърдост. Нали? А тръпката под бикините винаги е липсващ елемент.

Ще кажа. Не съм те приближавал. Дори не те видях. В залата стотици хора кръстосваха ръце във въздуха. Феромонни събития. Купих си бял молив, за да превръщам червените бикини в розови сънища. Чудно. Колко често можеш да си удовлетворен? Хората не си говорят, защото не желаят или защото няма какво да си кажат. А аз ближа между бедрата на двете положения. Живот. Обхвани го панорамно. Свят, в който музиката измести книгите. Но за отрепките няма такова нещо като прекалено евтино. Танцувай. Беше момиче преди да се запознаеш с мен. Но кой ще твърди, че е боклук ако не е такъв? Не ме приканвай да си лягам. Сломявал съм твърде непокорни души. И не знам дали зърнах твоя свят, но ти видя прекалено много от моя.

Тъжим заради изгубеното време, не за изгубените хора. А тази нощ сякаш е сън. И момчетата са доволни. Стълбовете край канала ни изпращат сензорни светлини. Нямаме гласове. В клуба оставихме по 5 лева, а сякаш бяха малко. Говорейки за изгубено време, не изгубихме дори секунда. Артистите дадоха всичко от себе си. Оглеждаш се. Усещаш ли присъствието на някого? Как се ронят цветовете. А любовта е поприще за податливи към унижения. Облекчаваш се често, задоволяваш се рядко. Неудовлетворението често попива в памучния плат. Пускам думи като писма в бутилка. Не желаех да те виждам. Не бях излязъл за червило. Желаех чистите песни. А ти преди години ме омърси не като го забрави, а като го лигави. Невъзможно е да чуеш това, което искаш. Няма как да пиша за нещо, което ми е пред очите. Прекалено много идеи, за да осъществя дори една. Има нощи, в които виниловите песни са по-истински от хората. С всяка една сълза остава една тема по-малко за плакане. Влюбени сме в актьорски маски.

-Може ли да си сваля дрехите?
-Не, ще те чукам облечена…

Бар на чудесата

 "...това е единственият вид хора, които могат да бъдат поставени над комедиантите. 
 Той нито плаче, нито се смее, той е отвъд страданието." Хенри Милър

Познанството е плод на нечия дързост. Днес всичко е същото, само аз съм различен. Беше нужна искра страст. Чувствата винаги замъгляват съзнанието. Вечерта когато открихме златистата обувка ни видях по-безидейни от всякога. Сякаш нощем се прибират само лудите. Изстрел! Давай! Сложи преграда пред поривите. Метрото те изпращаше. А в шума на улиците чух тишината на безсилието. Една приятелка иска туширана рисунка на сълза под лявото си око. Само една ли? Свободата изчезна заедно с усмивката. Говоря за последните есенни дни. Когато трябваше да убивам чувството да съм свръхвдъхновен. Нощите, в които спях на твоята възглавница, за да си спомням. Часовете между нощта и сутринта. Така искрено туптящи, защото исках да ти кажа колко си прекрасна. Бележка под вратата. Радост! Тичам бос по стълбата. Спи усмихната. По-добрите дни се чакат вечно.

Психопат ли съм? Не. Добър ли съм? Не. Биполярно разстройство? Дали? Мисленето е ускорено, речта – бърза. И разбрах, че когато не знам какво да те правя, остава да ти се радвам. Манийно-депресивна психоза. Определено се наслаждавах.  Класифицирано психично заболяване. Отклонение. Харесах полата ти. Еуфория след меланхолия. Често съм пълен с грандиозни идеи. По едно време се чувствах добре. Даже щастлив. После няколко зелени фенера изгаснаха в бялата пейка сред свършените рози. Когато дамата харесва, тя неумело отбягва и крие погледа. А дали познатата не е непозната? Така и стана. Преди да изпадна в самосъжалително състояние, трябваше да си изчезна. Будя се и пиша нещо. Живея живот, който вече съм живял. Двойно кафе, от по-горчивите. Zombie dubstep и виновни стъпки. Университетът вляво е призрачно притихнал. Нека изтръпвам. Вървя летейки. Пиша за хората, които никога няма да разбера, защото дори не разбрах себе си.

Не ми се мисли колко лица ще видя в мига преди да изчезна. В Wonder bar исках да напиша история за момичето с инсомния, което може би щях да чукам, а може би не. Миксирана латиномузика с ускорено басово звучене. Ви танцува и ме пита искам ли още една бира. До нея две големи кафяви очи попиват пространството. Трябваше да избера едно от двете имена. Ив или Иф? Край на смисъла! Последните няколко изречения все още стоят задраскани в тефтера и безсрамно чисти тук. Винаги ми липсва някого. Спомням си къде е седеше. А в бара на чудесата всичко е с цвят на розе. Кинопреглед. Части художници по стените. Черни и бели негативи. Епизод. Сладък шоколад с чист кубински ром. Аз отпивах малък Джак и галех умислен някаква сода. Линеех в смесено чувство на страдание и желание да се напия. В онази мацка всичко беше потайно. Сладка миризма на никотинов опиум и настръхващ парфюм. В свитите цигари и свитите устни има порнографски чар. Колко съобщения без отговор! А хората не си дължат нищо друго освен собственото удовлетворение. Най-сигурният начин да разкараш това, в което си влюбен, е да го оскверниш.

Случва се да загубя вдъхновение в някого. Всеки има право да ми се сърди, а аз - да не отвръщам. Ако знаех какво върша, нямаше да го върша. Често се питам да пиша или да обичам? Но когато пиеш дрехите нямат значение. В същността на човека е да има непривични желания. Нестандартното не значи нищо повече от това да разкажеш живота си със странни думи. Имам проблем с контрола над емоциите. Страхотно дупе, но твърде евтино. Няма недовършени истории, има само изоставени спомени. Сънищата плашат, тогава недей да спиш.

Трябва да намеря мотив, излъчващ движение. Този глас ми е любим. Истинската тъга няма цвят. Вратата на тоалетната има прозорче с формата на гръцки кръст. Бели стени до скърцащи панти. Превъзбудените действат с изпитани прийоми. А смелостта значи да имаш нещо повече от чифт топки. Две минути по-рано. Книга ли четеше или гледаше в мен? Недей. Замесен съм в компендиум от лайна. И все пак съм твърде очарован от ужаса на гледката. Да насилвам душевно болни. Вместо апатия можем да го наречем философско израстване. Две минути по-късно. Ви ми предложи нова бира. После си тръгвам. Наблюдавах брютентния барман, който твореше адски питиета и разбирах. Изглежда пречупиш ли се веднъж в предизвикателствата на съдбата няма поправяне. Не твърдя, че хората трябва да се променят, казвам, че те ще се променят. Илюзии или зачеркване на света? Ярко самоотричане и джентълменска саможертва? Безгранични простори на организиран хаос? А заблудата, че пиша нещо велико е задължителна.

В тишината на света си оценявам излишността на околните. По едно време не се впечатлявах от дупките, просто ги запълвах. Най-силните мисли се раждат в най-критичните минути. Знайте! Отмъщението на съдбата е наказание за бездействието. Майя казва, че трябва да се чука чрез писане. Добавям, че може да се пише и чрез чукане. Да твориш значи да жертваш. Няма как да дам на всички всичко. А и без това някои хора са толкова прекрасни, че ако ги целунеш само ще ги омърсиш. В чуждите завивки вдигането е въпрос на потентни възможности в реално време. Кой съм аз? Гласът на опита? Най-тъжно е когато ти казват какво да мислиш.

Нощем ще ме познаете по ударите на леда в стените на чашата. Искате от мен да пиша, тогава позволете да започна между краката ви. Не съм нещо по-различно от недоказан джентълмен с противоречиви морални стойности. Грешката ви е, че ревнувате от имена вместо от мисли. Пишел съм за путки. Ами няма да пиша за хуйове. Овлажнете се. Хванете го. Нека влезе докрай.

Ариа

Разказът "Ариа" е написан от Иво Темелков, Драгомир Наумов и от мен. За прочит с нормален шрифт препращам към блога на No.Inspiration.

Исках да се самоубия, за да заспя. Аритмията на клуба изстреля тромба в мислите ми. Несвързани схеми и осембитови цветове тресяха възприятието. Главата ми пулсираше в ритъм от четириватовата музика, украсена с еднообразни баслинии и перкусии. До мен се друсаше парфюмирана кифла, перфорирана от щипката за банкноти на редица нощни чичковци. Запознах се с нея преди влизане, а може би след това. Потях се обилно. Някой заля лицето ми с бира насред дансинга. Пищна мадама с къса червена пола ме задмина с поднос джибри. Три дни без сън. Не бях спирал от месеци. Всяка вечер в различен свят, а ми липсва едно и също.

Асоциално се шмугнах в тълпата и се насочих към задния вход. Усетих дръпване, обърнах се и срещнах неразбиращия поглед на червосаната кукумявка. Изтръсках се и просто излязох. Буталата на колите дращеха в тъпанчетата ми като длето на ренесансов гений в главата на Давид. И нещо проговори:
- Абе, имаш ли една цигара?
- Барай меча, пич! – отговорих вяло аз. Беше тъмно, нямаше как да видя лицето. Постна пауза. Секунди празнота. Случайно светлините на масивен ТИР разкриха външността на отрепката, която ме заговори. Растафар, с издължена, женствена мутра, леко дръпнати очи…и, о, гладки бузи. Носеше странни дрънкулки по себе си, напомнящи амулети. Приличаше на индианец.
- Аре бе, дай цигара! Ня’а магазин тука! – изплю нагло.
- ОК, ама даваш някое амулетче? – хванах го на къс пас.

Традиране. Разминаване. Залитам към града. Далеч не всеки пушач се друса, но всеки наркоман пуши. Май видях сянката на непознатия да крачи някъде сред волните кочани край пътя. Петите се набиват като доматени колци, ту вляво, ту вдясно. Още чувствам стегнатите колани на столчето за електродна хомеопатия по китките и глезените си. Свободата ми изчезна с Ариа. Грешните ноти блиндираха сетивните ядра. Краят на пътя е низходящата перспектива. Пъпът на огромния градски търбух ме удари в лигавицата на носа с гъстия си смог. Приближавах Къщата.

Прекрачих омазания с помия праг на изоставеното помещение. По грапавите стени небрежно играеха нелогично свързани образи на човекоподобни изверги. Фрески на отминалата шизофрения на неколцина местни наркоманчета. Имаше изхвърлени трупчета на дръгливи котета със стряскаща липса на късмет. Използваните превръзки ми напомняха мартеници. Обичах да се въргалям в тая свинщина, когато не бях способен да мисля. Стари изтърбушени матраци, съдрани жълти чаршафи, игли, разтопени пластмасови бутилки на западни пивоварни концерни.

Проснах се на пода като елементарна частица в разширяващия се Космос. Пропадналият покрив ми даваше дебуше към морето на звездите. Огледах се, стените мърдаха в синхрон като отвратително съблазнителен пъзел. Нов контакт по веригата. Пръстите треперят дразнещо безконтролно. Така се лекува късният невросифилис. Гологлави полароидни образи натъпкани в бели блейзъри. Такива моменти отключват непреодолимите ми желания. Искам да размажа физиономиите им с изпражненията на остатъчното си съзнание.

- Стига ми се хили, леке! – изстрелях в реалността като музикална кутия с чисто новички батерии. А растафарът, същият долен индианец, се беше надвесил над мен и ме гледаше с усмивка на рецидивирал изнасилвач. С лявата ръка галех амулета, а с дясната стисках пакета, дингър, дингър кожени топчета.

        - Няма да ти го дам, бе, разкарай се! – а той се изсмя педофилски тихо. Носеше бяла лекарска престилка, кимаше с глава и плъзгаше с език по дължината на устните вече олигавената ми цигара. Розов Мерилин. Малкият принц. Магьосникът от Оз. Пипи Дългото чорапче. Винету, и ти да го духаш! Що за мисли? Изпуфтях. Опитах да се дигна, но простатата ме сряза и полегнах гръмко на матрака. Две мъжки фигури се любеха сред пружините на разпрания инструмент за сън. Ирландско влакче?! Добре. Докинг?! Отвратих се, обърнах на другата страна, но се свлякох на пода. Отдалече чух металически глас:
         - Другарю, увеличете напрежението.
Светлина. Няколко бързи и остри вдишвания, почивка преди следващото натискане на бутона, дразнеща суха кашлица. Тоя поне да си беше сложил копитото пред зурлата… Видях те с прекрасната халка от първата ни годишнина. Малка розова пеперудка. Бедрата ти, гладко обръснати, така красиви, чакащи тъй мечтаната разлъка. Топлина в роклята ти. Ръка в гащите ми. Забравих лицето, но запомних името. Или беше обратното? Сияещо. Светло. Ангелско. Изпръхвам. Волтажът ме отхлаби, почти се изпуснах. Витая между двата свята. Кой тъпак е проектирал тази стая, защо е триъгълна?

- Ариа… – промълвих аз - Ариа! - Мощни басове. Нов залп. Ръката, която сред редките позиви и стотици тела разкопчаваше дънките ми. Онзи спарен бордей. Крадеш само по тъмно. Мисля бързо, говоря провлачено, слушаш бавно. Заедно с теб ли намачкахме последната бучица удоволствие? Палави дантелени гащички литнаха и се закачиха на триножника. Тоалетната чиния се огъваше под токчетата. Талашитените прегради поемаха лактите ми. Без ножица няма да се измъкнем от тази кабинка. Бяхме се оплели в долни страсти. Като деца в разтопена гума. Ученическите бележки останаха в кошчето на гимназията. Имаме само спомен за доброто. Случващото се тук сме ние сега, в бъдеще сме само прах. Канавката ще запомни миризмите ни. Не участвам в петобоя, но обичам кърлинг… Беше прекрасно или те сънувах? Къде е мокрият ти език? Не, не е сън. Отварям очи. Сред гаден дим и тежък задух, усетих как смуча амулета, а дървото попива лигите. О, пресветли Буда, индианецът беше доволно настанен между краката ми, беше ме налапал. И в най-уродливите си мисли, не съм пробивал толкова дълбоко. Чувствах се погребан под гробище. Опитах да избутам растафарската му тиква и повърнах до матрака.

- Нали каза да барам меча, бе?- плъзна се тънко фразата из посинелите му устни. Дивите му очички плъзнаха по мен с тръпка. Всеки атом от тялото ми искаше да се махне от тук. И къде да отиде? Сладък момент, на части си и се чувстваш по цял от всякога. Вплитат се реалности и реалност. Разменят се чувства с мисли, ти си и не си, случи ли се или не, двупосочен обмен на аз и аз. Грозна ярост. Сгъване, разгъване, контакт с лицето му. Грайферът потъна меко. Глухо изпука скула. Тялото му залитна, а тилът му плътно цунка тухла четворка. Повече не гъкна. Станах, вдигнах си мръсните боксерки и офейках. Този път май прекалих. Но трябваше да избягам, иначе пак щяха да ми забият електроди в мозъка и да ме натъпчат с хапчета. Така поддържаха статуквото тип послушен зеленчук. За тях името ми нямаше значение, бях Номер 17. Имах само чифт бели хотелски чехли и кирлива хавлия. Вече няма да се виждам с Ариа. Не ми липсва. В клиниката не е по-лошо от вкъщи. Пастрокът ми, това пихтиесто псе, успя да изкорми всяка момчешка чистота от мен. Заради него се гърча тук като застъпан с лопата червей, бактерията му пирува с последните нервни връзки в мозъка ми. За негово щастие той пукна удобно ден преди присъдата.

Защо ли се чудиш, че си толкова нещастен когато съдбата прави същото с нас? Висшата сила ни изненадва, така както ние изненадваме героите си. В едната игра си кукла, в другата си кукловод. По веригата злото не се губи. Доминото не пада само, буташ го ти. Когато си всичко, си нищо. И когато си нищо – си всичко. Рамките на светогледа ограничават погледа над простичките неща. Да създаваш означава да си безпощаден. В творческата личност няма място за компромис, както в изкопа няма място за мнозина. Последна волтова дъга. Когато умираш не виждаш миналото, а бъдещето.

Pulsar

Творбата е съвместно дело на Драгомир Наумов и мен. За HD прочит препращам към No.Inspiration

 Ако героите се натискат сред нощната пустиня, вероятно две стъклени топчета, свързани с бронзова нишка ще се заклещят в малката тясна пещера на непривичността. Със сигурност лигавенето на егото не би довело до телесно удоволствие. Ако можеш да четеш, то не значи, че ще разбереш. Непоправима е грешката на припотената съдба. Ако се нанизваш на отливка от сребърни безкрайни крака, то определено си останал с две запълнени дупки. Гълтайки уранови пръчки, надали ще повръщаш лъчев обяд. В тази пустиня трябва да си затвориш устата, защото е жалко да търсиш влажни бедра насред размазани спирали. Кръвта се струпа под центъра на тежестта. Целувам една, чукам друга, обичам трета, ближа четвърта, но се галя сам.

Красавицата гледаше отегчено, но вътрешно търкаше настроението на самотната чернокоса мисъл в русите мъхчета на скритата възбуда. Кражбата на емоции не се наказва, но се изхвърля изцяло. И няма как да има край докато не пропълзиш под земята вкусвайки подмокрен мускус. Красавицата мислеше, че е редно да ме удари, оставяйки отпечатъци от пръстени върху бялото ми лице. Неудачниците отглеждат провали, а красотата им очарова само осъзнатите боклуци.

Помните ли пещерата в началото? Ако е така значи твърде дълго се напъвате в нужника на краткотрайната си памет с кутия Марлборо. ”Когато се колебаеш – довери се на носа си” … истинската праскова има силен аромат. Отхапваш настървено и в жадните рецептори на кухината ти грейва дъгата на крайпътно умиление. Нищо не излиза!

Ако се окаже, че минаваш под дъгата, мисля си, не е задължително да си вътрешно скопен. Мъже сме на хартия, но от другата страна на листа се оказваме изплетени от памучни конци. Издутината на панталона компенсира огромната дупка зад челото ти. Красавицата се беше научила да не прикрива влагата долу, а езикът ми все така умело я попиваше. Тя очаква, но аз не чакам. Не търся това, което не познавам, губя смисъла от връзките далеч преди еманципацията им. Дори да измъкна пръстите си от дантелените ѝ устни, тя няма да ме накара да бъда по-малко твърд. Губиш когато пресичаш покварените улици на емоцията. След годините с виагра, сините хапчета само ще мъчат сърцето.

При достатъчно налягане и температура обръщаш графита в диамант и диаманта обратно в графит. Дори и двамата да сме обратни, пак ще се търкаме срамно. Калцият, който постъпва в храносмилателната система на жената от свежото синьо сирене по един или друг начин стига до млечните жлези, всмуква се от пресния живот и захранва фронталния лоб на новородената белтъчна сплав.

Вдъхновението ми от Красавицата пълзеше по ръбовете на чутовното деколте на пейзажа. Някои задници са създадени само за да ги чукаме. Летя с абажурени крила, тялото ми е като луминесцентна крушка и някак мощно се изрязвам. А това, мисля си, е независимо от желанието ѝ да докосне грубо ключа до вратата на развратната потайност. Топло ми е. Вероятно всички ще горим в ада, но някои вече са го разгледали приживе.

Вече го лапаш, така че действай. Стъклото се прави от пясък и връщане няма. Комбинацията от частици, която си ти,  не може да се възстанови след като температурата падне под нормалната. А дървото пука когато е под напрежение, следствието гони причината и в дъното на уличката я насилва. И дращещата истина е, че ще си една от многото красавици, които ще пропуснат погребението на изхабеното ми тяло. Днес единствената граница ще бъде срамът помежду ни. Всичко продължава докато не свърши. Най-голямото ми щастие дойде заедно с твоята омраза. Въпреки това искам да запълня отново натуралната липса между краката ти с моя природен излишък. Езикът дава много важна информация на мозъка. Ближеш всичко що опознаваш. Гениталната перверзия е клише.

Идейното блудство надгражда жалкото ни съществуване по своеобразен начин. Щом си проплакал за първи път, бъди сигурен, че ще вдишаш за последен. Времевият отрязък между двете е запълнен с конвулсии – свои или чужди, по повод аз, по повод близък. Има ли разлика между еротика и порно? Хубавите дрехи са боите. А момичето е релефното платно. Добре съчетаните цветове не оправдават компромиса с носителя им. Когато си щастлив реалността заглъхва и върви само твоят плейлист – другото е просто вакуумна каша в услуга на чистите ти емоции. В нещастната черепна кутия узрява купчина плазма и с поглед пръсваш материята. В околностите на бездушието народите се кланят дори на една истинска сълза. Писна ми да съм леш, но обичам да гния. В залеза на горящото бунище се ражда красотата. Стоп кадър. Свърших. Задръж рестото.  

road 66

„Реалността е прекрасна, защото съдържа време и място, а те са абстрактни понятия, които се менят според човека.” Майя

BESO by ~bIVh

Случи се, че нещо се промени докато чаках, облегнат на стъклото на входа на огромния магазин. Предната нощ аз останах не по-малко изненадан от нея. Сякаш нощем се прибират само лудите. С цялата непоследователност на света си, избрах непривичността на неизвестното. Страстта е особено гальовна емоция. Спонтанността не познава правила. Гледайки дъжда и хората, обмислях същността на действията си. Какво ли мисли тя? Ще има ли усмивки сред безметежните дъждовни сълзи на есента ? Оказва се, че прекалено много написани думи вече нямат да имат значение. Човек има нужда от постоянни величини. Сред шума на капките, съзрях красотата на стъпките. И когато я видях ми се прииска пак да я целуна. След 2 часа разговор в един закътан бар, мечтаех силно за прегръдка. А следващите минути не спирах да галя и целувам. Случи се, неочаквано, сякаш случайно. Казва се се Радост и се появи като падаща ярка звезда, която успях да уловя.